Подземия усойни - лабиринт,

лъх на влага и гуано,

осланям се на вечния инстинкт,

заслушан в разума си само.

И крача, стъпвайки полека,

прескачам камъни във тъмното

и следвам сам съдбата си нелека,

сякаш търся пътя към отвъдното.

И питам се къде съм? - Тук студено е,

сенки се прокрадват край стените...

Времето заспало!  Уморено е!...

Тук долу - спрели са стрелките...

Но аз вървя, и търся светлината,

от мен извират спомени - любови,

когато ми даряваха луната,

а друг път ме забиваха в окови.

Но... аз вървя с душа опустошена,

и пазя в нея зрЪнчице любов,

боли снага - сърце опожарено,

ридае болката от ужас нов...

В ушите глъхнат стъпки на гиганти,

над мене вече птици не кръжат,

но вярата, подпират сто атланта,

дано успеят да я удържат...

И ето, в мрака виждам две очи,

които ми даряват светлината,

а аз пристъпвам плахо - замълчи!...

Страхувам се, аз помня тъмнината...