Дошла при Буда плачеща жена,

изгубила дeтенцето си свое,

тя молила и скубела коса,

върни го, давам си живота - твой е...

Добре - и рекъл, тоз премъдър Буда,

Стани и в селото иди сега,

и донеси ми, но... без никаква заблуда,

шепичка синапени зърна.

Спри за миг плача креслив,

и донеси ми тези семена,

единствено от дом щастлив,

недосегнат нивга от смъртта...

И... тръгнала жената тъй да броди,

из къщите да търси семената,

замръквала във късни доби,

кървяла, но вървяла все нататък...

Тя търсила, всецяло - неуморно,

молела за шепичка една,

но въпросът винаги бил спорен!...

"За дом... непипнат от смъртта..."

И тъй, разбрала мъдрите му думи,

смъртта, макар да е себична,

пресича тя житейски друми

и никога не е тъй лична.

Така се върнала женицата при Буда,

а той поискал и да види семената,

тя, погледнала го със почуда,

сетне рухнала в краката му...

Аз веч не моля моя син да върнеш,

макар, че толкоз ми е зле,

дори да дойде и да го прегърна,

все някой ден отново ще умре...

Но нещо в този свят на смъртни

има ли - кажи ми - не разбирам?...

В живота ни така безпътен,

нещичко, което не умира...